Ехо от автопортрети - Георги Стойчев

Така схващам разликата между рупора и ехото. Наивно е да се усилват изкуствено гласовете на хората, които на следващите страници разказват за себе си, те са пределно мощни. Откъде извира тази мощ обаче, ако си решил да не тълкуваш вещо, а да се довериш, очакваш да разбереш, когато гласовете се залутат търсещо между баирите от бръчки и пристрастия, снишени до приятелски шепот.

Силно ме блазни желанието да се нарека техен приятел, но би било злоупотреба с дълбокия смисъл на древната мъдрост - "Кажи ми кои са приятелите ти..." - би било провинциално самохвалство и фалшива визитна картичка. Истината е, че като ми се обадят някой ден по телефона и ми кажат "Здравей, приятелю!", денят ще бъде хубав.

Разстоянието помежду ни е благоприятно: обичаш, но не си влюбен. Запазваш способността да различаваш цветовете и интонациите, разчиташ и на иронията, за да подбудиш другия да размисля и да си спомня без самоумиление, можеш да настояваш, че се държиш честно, доколкото честността ти е присъща. Почтено заявяваш, че си си избрал да бъдеш тук, защото именно тук очакваш почтеност, неизлиняла под лъчите на известността.

/Георги Стойчев/